Пролог Рим, 1139 г. Не спусна завесите, за да вижда нощното небе, но прозорецът му гледаше на запад, а на него му трябваше изток. Палацо Апостолико Латеранензе, както го наричаха римляните, беше огромен — със сигурност най-голямата и най-разкошна сграда, която беше виждал. Родният му език беше ирландски и по тези места беше безполезен. Разговорният латински не му се удаваше, така че по време на посещението си и той, и домакините му куцукаха на английски. На английски това беше Латеранският дворец, резиденцията на папата. Бавно отметна тънкото одеяло и затърси сандалите си в мрака. Беше си легнал с простото монашеско расо, което носеше въпреки правото си на по-пищни одежди. Той беше Маел Маедок Уа Моргаир — на английски Малахия, епископ на Даун, и тук беше гост на папа Инокентий II. Пътуването от Ирландия беше дълго и тежко, беше го превело през дивите земи на Шотландия, Англия и Франция. Беше му отнело цялото лято и сега, в края на септември, студът вече хапеше във въздуха. Във Франция беше отседнал за малко при уважавания църковен учен Бернар от Клерво, човек, чийто интелект несъмнено можеше да се мери с неговия. Но беше измамил Бернар с престорената си набожност и искреност. Беше ги измамил всичките. Килията на Малахия в спалното отделение за гости беше далеч от великолепните зали на папата с високите им тавани. Той беше в Рим от две седмици и беше видял стареца само два пъти: първия път на формална аудиенция в личните му покои, а втория — като част от антуража, за да се запознае с лелеяното начинание на понтифекса — възстановяването на любимата му църква, древната Санта Мария в Трастевере. Колко ли още щеше да чака да го повикат отново, за да свърши главната си работа — да ходатайства пред Инокентий да му предаде палията за престолите (престолите на църковните власти) на Арма и Кашел? Но това не беше важно. Жизненоважно обаче беше, че бе успял да е в Рим на двайсет и четвъртия ден от септември в лето 1139-о и че наближаваше полунощ. Тръгна внимателно по дългите голи коридори, като се мъчеше да нагоди очите си към тъмнината. Представяше си, че е хлъзгава нощна твар, която безшумно се плъзга из спящия дворец. „Те нямат представа кой съм. Те нямат представа какво съм. А преглътнаха цялата история и ми позволиха да се промъкна в лоното им!“ Към покрива водеше стълбище. Малахия го беше виждал, но никога не се беше качвал по него. Можеше само да се надява, че ще успее да излезе безпрепятствено. Когато стъпалата свършиха, той извади желязната кука и натисна с рамо тежкия капак, докато той не поддаде и не се отвори навън. Покривът беше стръмен и се налагаше много да внимава къде стъпва. За по-сигурно събу сандалите си. Керемидите бяха студени и гладки под стъпалата му. Не посмя да хвърли поглед към източното небе, докато не опря гръб в най-близкия комин и не запъна петите си в керемидите. Чак тогава отправи взор към небесата. Над огромния дремещ Рим безоблачната черна небесна твърд беше съвършена. И точно както той знаеше, че ще бъде, лунното затъмнение вече беше започнало. Беше изучавал картите години наред. Също като великите астролози преди него, като Балбил от древния Рим, Малахия беше майстор на небесата, но се съмняваше, че който и да било от предшествениците му е имал възможност като тази. Колко пагубно, колко катастрофално щеше да е, ако небето беше облачно. Трябваше да види луната със собствените си очи! В точния момент, когато трябваше да преброи звездите! Пълните лунни затъмнения бяха редки, но нима някога беше имало такова като тази нощ? Тази нощ луната беше в Риби, тяхното свещено съзвездие. И тъкмо беше завършила деветнайсетгодишния си цикъл, потъвайки за пореден път под еклиптиката на Слънцето към южната точка, най-отдалечената точка — Опашката на Дявола, както я наричаха астролозите. Такова струпване на небесни явления вероятно не се беше случвало никога и нямаше да се случи никога вече! Това беше нощ, пълна със славни знамения. Нощ, в която човек като Малахия можеше да направи могъщо пророчество. Сега трябваше само да чака. Щеше да мине почти час, докато златната луна се хлъзне в чернотата — невидим великан щеше да отхапва хапка по хапка от светлика й. Когато моментът настъпеше, Малахия трябваше да е готов, умът му трябваше да е свободен от други мисли. Мехурът го наболяваше, така че той повдигна расото си и се облекчи — гледаше развеселено как урината му се стича по покрива в градината на папата. Жалко, че старият негодник не стоеше отдолу с вдигнато лице и отворена уста. Затъмнението стигна първата си четвърт, после половина, после три четвърти. Той почти не усещаше нощния хлад. Когато и последната светлина на луната се скри, изведнъж се появи полусянка, плътна и кехлибарена. И тогава Малахия видя това, което чакаше. През полусянката ярко светеха звезди. Нито малко, нито прекалено много. Щеше да има време да ги преброи и да ги провери пак, преди полусянката да изчезне. Десет. Петдесет. Осемдесет. Сто. Сто и дванайсет! Отбеляза си го наум и повтори упражнението. Да, сто и дванайсет. Затъмнението започна да преминава и полусянката се разпадна. Малахия внимателно се спусна към капандурата, слезе по стълбата и тръгна към стаята си: не искаше да губи нито миг. Запали свещ и топна перото в мастилницата. Започна да пише колкото можеше по-бързо. Щеше да пише цяла нощ, чак до развиделяване. Виждаше го ясно също като звездите, ярко запечатани в окото на съзнанието му. Тук, в Латеранския дворец, тук, в Рим, тук, в лоното на християнството, в дома на великия враг на неговия вид, Малахия получи ясно и сигурно видение за бъдещето. Щеше да има още сто и дванайсетима папи. Сто и дванайсетима папи до края на Църквата. И до края на света, какъвто го познаваха хората. Бележки [1] Тук и нататък стиховете от „Доктор Фауст“ се цитират в превод на Александър Шурбанов — Б.пр.

ИК „Бард“

Ще дойде дяволът

Benzer Kitaplar

Karlar Ülkesi Kutup Ayılı Köyü...

Gaye İnsan - Ufuk Peygamber - ...

Limit - 6. Cilt

Gaye İnsan - Ufuk Peygamber - ...

Bir Kış Yolculuğu

Yazar Hakkında

Kitaplar

Ще дойде дяволът